Мисля, че съвременната фрeнска музика е крайно непопулярна в България. Между едни от великите имена на съвременни певци е Pierre Garand , по-известен под псевдонима Garou. Неговият глас е уникален. Във Франция става популярен и покрай рок-операта Notre-Dame de Paris /Парижката св. Богородица/ – изпълнение, което привлича хората от цял свят и по модел на нея се прави английска, италианска, испанска, руска и др. версии.
Реших да сложа линк към песента Вelle  от споменатата рок-опера.Той пее в първата част.

ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи …
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Една от най-хубавите български песни

Вчера се разходих в района на Мола, намиращ се на ул. Опълченска. Попаднах сякаш  в друг град , безлюден и тъжен. Замислих се как всичко старинно се руши, а това, което се гради винаги отрича предходното. Така само на няколко метра от модерния мол се намират абсолютно занемарени, необитавани къщи. Снежни пътечки бяха направили единствено крачката на котки и кучета. Видя ми се абсурдно в близост до такова място да има мол, както ми се вижда и абсурдно да се строи подобен в квартал Люлин, до Западния парк точно след тунела. Трябва да се строи целенасочено, а не безцелно. Проблемът е, че когато става въпрос за много пари никой не иска и да мисли в перспектива.

Оптимизмът като начин на живот е напълно постижим, въпреки това трябва и поне малко реализъм, за да преценим реалните си възможности и да не останем твърде разочаровани от грозната страна на живота. В България е малко трудно да бъдеш оптимист, след като държавата не осигурява работа за младите, а обрича работещите на едва ли не доживотен труд за държавата, (имайки предвид постоянното увеличение на възрастта за пенсиониране), крайно ниските заплати, и липсата на развитие както в икономическо, така и в политическо отношение.

Въпреки това все си мисля, че може да има промяна, когато всеки един човек наистина се замисли над начина си на живот, когато премисли ценностите си, когато бъде  по-малко егоист и се постави на мястото на другите.

Формулата, посочваща превъзходството на  оптимизма, по-скоро ни спасява, защото връща надеждата, че промени има, вярата, че зависят от нас. Оптимизмът е начин на живот, който не може без реализма, представен чрез човечето, което ни дърпа за панталоните, когато искаме да полетим в облаците. Трябва равновесие, но аз съм за доминирането на положителното мислене, защото е цяла философия да можеш да цениш хората, които те заобикалят, да виждаш красивото в природата, да се радваш на всичко, което е „невидимо за очите“, но оставя дълбоки следи в душата ни. Защото животът е кратък и е хубаво да не забравяме за тези толкова смислени малки нещица, които го одухотворяват и го правят смислен.